„Не мисли с очите си, а с ума! Това е малък скок.“
В събота научих нещо от сина си, който е на 14г. И е любител на планинското колоездене.
Слизахме пеша по една от пътеките за планинско каране в Пампорово.
Аз, като родител, разбира се, настръхвам при мисълта за безопасността на детето си.
Стигнахме до платформа, от която се прави скок. Колоездачът трябва да се приземи на точно определено място.
Отдалеч ми се видя високо. Страшно.
Синът ми забеляза очите ми и каза:
„Не мисли с очите си, а с ума. Това е малък скок.“
Звучи просто.
Колко често виждаме една ситуация и първата ни реакция е продиктувана от това, което изглежда пред очите ни?
Страхът казва: „Това е високо. Това е опасно. Не можеш.“
А умът пита:
„Какво всъщност има пред мен?“
„Какво знам за него?“
„Как се прави?“
„Къде трябва да се приземя?“
„Какво трябва да направя, за да премина безопасно?“
Със сигурност всеки от нас има своите „скокове“.
От една мисъл към друга.
От едно място към друго.
От една ситуация към следващата.
От страха към действието.
Скокът понякога може да изглежда голям, когато го гледаме само с очите си.
И когато го разберем, подготвим се и знаем къде трябва да стъпим след него — може да се окаже „малък скок“.
И идва въпросът:
„Какво е знанието, което ни трябва, преди да направим скока?“
За да не се „пребием“ не защото сме скочили, а понеже сме скочили без да разберем как.
Може би смелостта не е да не те е страх.
Може би смелостта е да погледнеш отвъд това, което виждат очите ти.
Той видя скока.
Аз видях опасността.
Той видя как се прави.
Аз видях колко е високо.
Децата ни порастват точно пред очите ни.
И ни учат на неща, които не сме очаквали да научим от тях. 🙏